Съучастници

Но с каквото и да привличаха вниманието му, решението да ги набележи за следваща жертва се свеждаше до един-единствен аспект.

Очите бяха тези, които го привличаха.

Красиви, ясни очи. В които проблясваше нещо загадъчно. Нещо повече от очакване. Някакъв пламък, прерастващ в странен копнеж.

Не точно ярост. Не точно любов.

Нещо по-дълбоко, по-тъмно и от двете.

Но всичко завършваше по един и същ начин. Той духваше лекичко върху шиите им, приспиваше ги с иглата и после необезпокоявано си вършеше работата. След което те не се събуждаха повече. Сякаш ги освобождаваше от този свят, пренасяйки ги в някакъв вечен блажен сън.

Беше виждал много трупове. Когато животът напуснеше тялото, се случваше нещо първично. Кръвта спираше да го оросява. То изстиваше бързо и се превръщаше в мъртва плът.

Само очите запазваха отражението на живота.

Човешкото око притежаваше някаква магическа сила за него. Тя го бе запленявала през целия му живот. Спомняше си, че навремето беше чел в някаква много стара книга с криминални разкази как преди един век съдебните медици и криминалистите запазвали очите на жертвите и ги изследвали подробно, вярвайки, че лицето на убиеца по някакъв начин се е запечатало върху ретината. Това бяха глупости, разбира се, но историята го бе заинтригувала.

И така, когато се убедеше, че жертвата е мъртва, той вземаше очите ѝ и ги запазваше. Понякога в скривалището си ги изваждаше от бурканите, за да ги подържи в шепа. На този етап те вече приличаха на стъкло, защото консервиращият разтвор ги втвърдяваше като топчета за игра. Взираше се в тях, като се питаше дали собственият му образ не е някъде вътре.

Пясъкът, който използваше, имаше две предназначения. Според поверията той беше гаранция, че жертвите му никога няма да се събудят. Освен това му помагаше да заличи следите си. Той изсипваше пясък в зиналите им усти, в червените им коремни кухини и в очните им орбити. Гледаше как песъчинките полепват по окървавените им венци и по зъбите им. Труповете бяха безжизнен съд, но той чувстваше как някогашната им сила се влива в него.

Пясъчния човек насочи вниманието си към пътя, подмина тясната уличка от южната страна на карето и спря до бордюра. Усещаше възбуда. Беше в приповдигнато настроение. Тръпката започна от корема му, плъзна нагоре по гръбнака и стигна до мозъка му. Това се дължеше на спомена. На блажения спомен, който по някакъв начин караше тялото му да преживее отново физическото опиянение от онази нощ.

Нощта, в която бе убил Лилиан Паркър и бе изхвърлил трупа ѝ в тесния пасаж.

Той слезе от вана и пресече. Тази част от „Трайбека“ представляваше коктейл от културни влияния.