Съучастници

Някакъв първичен инстинкт, атавизъм, наследен от времената, когато човешкият род е живял в пещери, ловувал е, за да се нахрани, и е ставал плячка на хищници, го караше да срещне очите на този, който го наблюдаваше.

Той не се поддаде на инстинкта си. Позволи си само бърз страничен поглед, като вдигна глава.

Жената, която беше с Лейк, детективката Блох, се бе вторачила в него.

Той постави дясната си ръка върху бебешката количка.

Майката сви пръсти около дръжката. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха, ноктите ѝ се впиха в меката гумена обвивка.

Джош се смееше и риташе одеялцето си, крачетата му се подаваха отвън. Пълничките му бедра се въртяха във въздуха, сякаш караше велосипед; малките му идеално оформени пръстчета се протягаха нагоре, за да докоснат небето.

Някъде зад себе си, вляво, чу боботенето на огромен влекач с полуремарке. Погледна през рамо. Гумите и джантите на камиона бяха изпръскани с кафява кал. Цялата композиция от влекача и полуремаркето тежеше между 15 и 25 тона.

Джош имаше златиста коса, тънка като паяжина. Черепът му беше крехък като фин китайски порцелан. Пясъчния човек си представи как количката се удря в предната броня на камиона и отскача във въздуха. Бебето се носи няколко мига във въздуха, после попада под колелата…

Той направи още една крачка към майката, готов да я изблъска встрани.

Когато видя мъжа с жълтото яке да разговаря с майката, Блох се поколеба. Може би бяха приятели или просто познати. Мъжът се държеше свойски, поставил ръка върху количката. Макар че майката изглеждаше напрегната. Но ако той беше непознат, тя нямаше ли да се дръпне от него?

Блох искаше да види лицето му под бейзболната шапка. После поклати глава.

Онзи, когото бяха видели на прозореца, беше облечен в черно.

Беше реагирала първосигнално на мъжа, пресичащ улицата; позволила му бе да отвлече вниманието ѝ. Той не беше Пясъчния човек.

— Не мога да се свържа с партньора ми по радиото. Джулиан остана при свидетелката — каза Мигс.

— По дяволите — извика Лейк и се затича напред. Пресече улицата, следван от федералните.

Блох ускори крачка, но остана при по-възрастния агент. Мигс се задъха, но не от физическото усилие. Стигнаха до отсрещния тротоар и той се свлече на колене, дишайки накъсано, стиснал с длан лявата си ръка.

— Повикайте парамедик! — кресна Блох.

Лейк се извърна, посочи с ръка Мигс и един от агентите заговори припряно в радиостанцията си.

Стиснала Мигс за раменете, Блох се опитваше да го крепи. Той не изглеждаше добре, отпусна се по гръб на тротоара и устните му произнасяха беззвучно едно име:

— Сигурна съм, че е добре. Успокой се — каза тя.

— Не тряб-ваше… да го оста-вям… — промълви той.

Блох си даваше сметка за минувачите, които се спираха да ги гледат и се скупчваха около тях.