Съучастници

Внезапно всички мисли за предстоящото убийство на Васкес се изпариха от съзнанието му. Отдаде се на спомена. За онази неделна сутрин, сякаш от някой друг живот. Лежеше до Кари, главата ѝ беше на гърдите му. Ароматът на косата ѝ. Върховете на пръстите му, които нежно я докосваха по рамото. Единственият звук в стаята беше тихото шумолене на чаршафите, докато тя бавно триеше стъпалата си едно в друго. Правеше така, когато беше уморена. Едно от многото привидно незначителни неща, които той обожаваше в нея. За които се беше вкопчил. Тези спомени бяха важни за него. Помнеше отлично детайли, факти, закономерности. Но емоционалната му памет беше нещо различно. Откъслечни образи от детството. Толкова мимолетни и абстрактни, че понякога се питаше дали не са негова измислица. Докато времето, прекарано с Кари, се бе запечатало в мозъка му като на кинолента. Спомняше си всеки миг. И тези интимни мигове бяха като чаша студена вода за прегрялото му съзнание. Толкова уникални и животоспасяващи.

Той обичаше да убива. Усещането караше тялото му да потръпва от удоволствие. Едва сега, когато с Кари не бяха заедно, си даваше сметка колко силни са чувствата му към нея. Желаеше я. Искаше да лежи до нея, главата ѝ да е върху гърдите му, стъпалата ѝ да тъпчат чаршафите. Искаше аромата ѝ, топлината на тялото ѝ, чувството, че ѝ принадлежи, както и тя на него. Знаеше го от момента, когато я бе зърнал за пръв път.

Обичаше Кари. Тя беше единствената, която бе обичал и би обичал някога.

И това я правеше най-важната жена на света, за която си струваше да се бори. И да умре.

Кари не биваше да стига до съд. Това беше нещо, което не бе очаквал да се случи. Не можеше да допусне отново да са разделени. През следващите няколко дни щеше да настъпи миг, в който отново да са заедно. Миг, в който делото щеше да приключи и всичките ѝ тревоги да останат назад. Когато той уби Честър Морис, отряза главата му и я сложи в онази раница или когато уби Дилейни, не беше само заради тръпката.

Сега Пясъчния човек убиваше, за да предпази Кари.

Убиваше по една причина. Най-чистата.

Убиваше от любов. И тепърва предстояха още убийства.

Хари спря зеления си спортен кабриолет пред комплекса на Медоу Роуд в осем и петдесет и девет минути сутринта. Добър шофьор е, помисли си Кейт, дума да няма. Колата беше европейска, вероятно английска. Таблото беше от дърво. Истинско дърво, не имитация. Покривът течеше. Колелата бяха твърде малки, двигателят шумен, а ниският силует предизвикваше усещането, че се вози на скейтборд с моторче от градинска косачка. Хари ѝ бе казал, че колата е ретро. Класика. Кейт бе израснала в Ню Джърси.