Съучастници

След пет часа, прекарани в четене за убийствата на Пясъчния човек и разглеждане на снимки на жертвите, имах нужда да прекъсна за момент и да вдъхна малко от истинския живот. Ню Йорк беше най-доброто място за това. Беше джунгла, но от особен вид. Също толкова гъста, също така изпълнена със светлини и звуци. Може би и също толкова опасна.

Хищници дебнеха в тъмните улички. Най-често плячка ставаха слабите и бедните, но някои като Пясъчния човек не подбираха жертвите си. Което го правеше толкова страшен. Нападенията му не следваха никаква закономерност. Нито като време, нито като място, нито като профил на жертвата. Все едно дали човек вървеше по улицата в четири сутринта, или си стоеше у дома зад заключената врата — никъде не беше в безопасност.

Докато убиецът се вихреше, градът беше някак притихнал. После убийствата престанаха. След локдауна заради ковид и слуховете, че Пясъчния човек се укрива и може би дори е избягал в чужбина, повечето хора решиха, че вече е безопасно да излизат навън или да бъдат сами в леглото си нощем. Страхът още витаеше във въздуха, но нормалността постепенно се завръщаше в манхатънските каньони от стомана, бетон и стъкло.

Фрагменти от снимки на жертвите се мяркаха пред затворените ми клепачи. Повечето бяха на жени. С извадени очи и запълнени с пясък орбити; пясък бе натъпкан и в гърлата им. Беше полепнал по зъбите, устните и венците им. От кръвта на раните им се беше оцветил в розово. Освен този в устата, който бе останал белезникав, като чуждо тяло.

Папката беше разделена на части за отделните жертви според точките от обвинителния акт. От тях шест бяха свързани по някакъв начин с Кари. Помислих си, че ако прокурорът ѝ издействаше осъдителна присъда по тези обвинения, от ФБР щяха да се опитат да ѝ пришият и останалите убийства на Пясъчния човек. Но оставих тези мисли за друг ден. Разполагах с докладите от местопрестъпленията и показанията на съседи и роднини, които ми бяха достатъчни, за да си изградя представа за шестте жертви по това дело, за живота им и начина, по който той им бе отнет.

Маргарет Шарп беше на трийсет и две, маркетингов директор, жителка на Източен Харлем. Падала си по скъпи ретро дрехи и печене на домашни сладкиши. Всеки ден ходела на работа с велосипед, лилав на бели точки, с монтирана над предния калник плетена кошница, в която пренасяла покупките си. Във фитнеса срещнала друга млада жена на име Петра, която също обичала да кара колело. Неотдавна отбелязали шест месеца, откакто се познавали. Петра открила Маргарет мъртва в апартамента ѝ на сутринта след нападението. Повечето сутрини двете тръгвали заедно за работа с велосипедите си и след като Маргарет не отговаряла на телефона, Петра влязла в апартамента ѝ със своя ключ.