Съучастници

Подкара обратно към града, твърдо решена да се наспи. Напрежението, с което бе очаквала да приключат сапьорите, както и ударът от загубата на ключовия ѝ свидетел я бяха изтощили. Точно това искаше Пясъчния човек. Той убиваше безпрепятствено, като си играеше на котка и мишка с полицията и ФБР. Дилейни изпитваше страх от онова, което щяха да ѝ донесат близките няколко дни.

Бюрото притежаваше дузина имоти, разпръснати из Ню Йорк. Няколко бяха дори в Манхатън като апартамента, в който Дилейни работеше по случая с Пясъчния човек. Повечето бяха квартири за тайни срещи, но някои се ползваха и за настаняване на командировани агенти. Тя бе поискала тази конкретна сграда, защото беше една от малкото с подземен паркинг. Самият апартамент беше дупка и едва ли струваше колкото паркомястото към него. Вдигна бариерата с дистанционното, слезе по рампата и намери мястото си в мъждиво осветения паркинг.

Угаси двигателя. Въздъхна, разкърши рамене и отпусна глава на облегалката.

Миг преди да затвори очи, видя как нещо тънко и черно се преметна пред лицето ѝ и после…

… чу изстъргването на пластмасовите зъбци, свинската опашка я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух в дробовете ѝ; усети как очите ѝ изхвръкват от орбитите, устата ѝ се разтваря широко, а тилът ѝ се залепва за облегалката. Пръстите ѝ посегнаха отчаяно към шията, краката ѝ заудряха пода под таблото, глезените ѝ се остъргаха в ръбовете на педалите.

В огледалото различи фигурата на задната седалка. Една силна ръка я хвана за челото, докато другата заби нещо остро в шията ѝ. Когато ръката се отдръпна, тя видя игла на спринцовка, червена от кръвта ѝ.

Краката ѝ отказваха да се движат. Ръцете ѝ се отпуснаха, усети пристъп на гадене, зави ѝ се свят. Докато очите ѝ се затваряха, ѝ се стори, че звъни телефон, веднъж… втори път… трети… а някъде наблизо потракват зърна от броеница.

Топъл дъх облъхна врата ѝ.

Истински, не плод на медикаментозна халюцинация. Нисък дрезгав баритон, който я приспа почти мигновено.

Затворих папката на Кари Милър върху бюрото си, облегнах се назад и се заслушах в звуците на нощта. Като дете в училище бях гледал на касета филм за дивата природа. Ставаше дума за Амазонската джунгла и си спомням как дикторът обяви, че със залеза на слънцето джунглата оживявала.

Същото се отнасяше и за Манхатън. Шумът от трафика и тълпите не преставаше през деня, както вероятно и шумовете в Амазония, но със сигурност нощем човек ги забелязваше повече. Някой пееше стара ирландска песен, но не можех да я различа, защото наблизо други хора си крещяха, надвиквайки се с припева, на кого е ред да плати за таксито. Ревяха клаксони, боботеха двигатели, свиреха гуми.