Съучастници

Духнах върху замръзналите си длани и тръгнах обратно към колата.

— Добре ли си, хлапе? — попита Крилатия, когато седнах до него.

— Не, но мисля, че утре по това време ще бъда. А ти искаш ли да изкараш десет бона?

— Имаш ли друга кола, която да е също толкова бърза като тази?

— Имам една по-бърза, ново камаро. Няма да мине половин километър за под десет секунди, но взема завоите с по-голяма скорост и без занасяне от повечето коли.

— Докарай я утре. Ще ни трябва.

— Някой се опитва да те притиска, а? Мога ли да направя нещо за теб?

— Всичко е наред, Крилат. Нали си чувал за Блох? Тя движи нещата.

При споменаването на името ѝ очите му се разшириха и той каза:

— Тя е желязна. Не се шашкай, хлапе. Когото е погнала, той трябва да се шашка.

Пясъчния човек бе проследил колата през тунела „Холанд“, но я изгуби някъде в Джърси Сити. За него беше жизненоважно да се държи на разстояние, понеже ФБР също я следяха, а той не искаше да го забележат като една от колите, участващи в гонката. Шансовете това да се случи бяха незначителни. Той, разбира се, ги бе пресметнал. При преследване ФБР се интересуваха само от обекта си, не кой друг би могъл да го следи. Цялото им внимание беше насочено напред. Ако стоеше на разстояние, без да ги изпуска от поглед, имаше шанс.

Преследваният додж хелкат започна да се движи в кръгове, минавайки по собствените си следи. Федералните се бяха залепили за него, а доджът не правеше никакви опити да им се изплъзне. Пясъчния човек отби и спря. Угаси двигателя. Известно време седя така, като удряше с юмруци по волана. Трябваше да се досети, че Флин ще измисли някакъв финт. Изключено бе Кари да се укрива в Джърси Сити. Тази кола беше само примамка. Някъде по пътя Флин се бе прехвърлил в друга.

Той до такава степен беше съсредоточил цялото си внимание в следене на федералните, че дори не се бе запитал къде отиват.

Обърна колата, върна се обратно през Манхатън и по моста стигна до Кони Айланд. В яростта си бе изкривил волана и сега на всеки завой усещаше необичайната му геометрия. Това с нищо не допринасяше за успокояване на яростта му. Понякога усещаше гнева като налягане в черепната си кутия. Ако го задържеше твърде дълго в себе си, той щеше да замъгли мисленето му, да превземе съзнанието му.

Когато стигна до някогашното автобусно депо, беше късно и се чувстваше уморен. Адреналинът от преследването още го държеше. Той отвори вратата и освети вътрешността с фенерчето си.

Количката с инструменти се беше преместила. Само едно от колелата ѝ още беше стъпило върху стоманената плоча над канала. Той освети плочата с фенерчето и видя пролука от около два сантиметра. Край нея имаше пресни дървени тресчици.

— Кейт, нямаш път за бягство — каза той.

Заслуша се и дочу тежкото ѝ дишане.