Съучастници

Аз реших да го просветя.

— Защо казвате, че е малко вероятно? — попитах.

Знаех отговора му, преди да го бе изрекъл. Защото така казват всички специалисти по кръвни пръски, когато правдоподобната последователност на събитията се отклони от тяхната версия. Бях чувал този отговор десетки пъти. Също и Джонсън, който бе участвал в стотици дела. Той се намираше на границата на експертните си познания и го знаеше. Беше уязвим, затова, когато проговори, едва ли не крещеше, за да го чуе целият град:

— Защото не смятам за възможно някой да изцапа с кръв себе си или дрехите си посредством вторичен пренос, без да забележи.

Ето, каза го. Обяснението си. Точно както бях очаквал.

— Наистина ли? — попитах и вдигнах длан, така че и Джонсън, и съдебните заседатели да я огледат хубаво.

Джонсън присви очи и се наведе напред.

— Професор Джонсън, дължа ви извинение — казах. — Преди да стана, си бях записал нещо с писалката на моя колега и изцапах ръката си с мастило.

Върху дланта ми имаше кръгло тъмночервено петно от писалката на Хари. От това, че бях завъртял леко копчето на буталото, за да изстискам малко мастило в ръката си. След което се здрависах с Джонсън и с времето го изнервих дотам, че да почне да си поглажда брадата. Той вдигна ръце и видя изцапаната си длан и пръсти.

Брадата му също беше цялата в червено мастило. Белите кичури бяха почервенели. Съдебните заседатели бяха видели това. Хората в залата също го бяха видели. Прокурорът го бе видял, а сега всички го виждаха.

С изключение на Джонсън.

— Имате мастило по себе си. Вторичен пренос. Та какво бяхте започнали да казвате? Че човек не може да изцапа дрехите си с кръв, без да забележи?

Той гледаше невярващо мастилото по ръката си и клатеше глава.

— Професоре, вие не сте в състояние да кажете кога онази кръв е попаднала върху блузата на клиентката ми, нито къде е станало това, нито как, нали така?

Той само клатеше глава, докато гледаше втренчено ту дланта си, ту мен. В погледа му се четеше неистово желание да извлече със сила някаква биологична материя от лицето ми.

Раменете на Блох горяха.

Ръцете ѝ замръзваха. Бяха станали безчувствени от допира с лоста за смяна на гуми, който повдигаха и стоварваха с всичка сила върху леда. Лейк използваше козия крак и двамата заедно удряха настървено по ледения блок, обгръщащ отвсякъде чувала с трупа. Така постепенно бяха отстранили една педя от него. Оставаха още много педи.

Блох замахна с лоста и в момента на съприкосновението си с леда той се изплъзна от ръцете ѝ и издрънча на пода. Останала без дъх, тя духна в шепите си и разтри длани една в друга.

— Гръбнакът ми не издържа повече. Трябва да прекъсна за малко. Хайде, седни. Ако не си дадем почивка, ще се нараним — каза Лейк.