Съучастници

И би могъл да бъде такъв, ако не беше единствената му прилика с останалите хора, които идват в кантората ми. Седеше прегърбен в креслото. Беше изпружил дългите си крака, сякаш току-що бе извървял петдесет преки в Манхатън с чисто нови обувки. Освен уморената поза и погледът му го издаваше.

Мъжът оглеждаше стаята с невиждащи очи. Погледът му не спираше да шари наоколо, сякаш търсеше нещо. Приличаше на човек, превит под тежък товар.

Бедата означава пари. А никой не идва при мен, ако бедите му не са от най-лошия възможен порядък. В последно време паричните потоци към кантората ми бяха спаднали рязко заради пандемията. Но Ню Йорк вече се съвземаше, ваксините помагаха, нещата изглеждаха оптимистично. Посетителят ми се стори смътно познат. Денис, секретарката на кантората, мина покрай мъжа със скъпия костюм, като пътьом го озари със сияйната си усмивка, отвори стъклената врата на кабинета ми и я затвори след себе си.

Аз допих първата си чаша кафе за деня и станах да си налея втора от машината в кухнята.

— Сядай — каза Денис.

Държеше чаша горещо кафе, но забелязах, че не е нейната. Постави я на бюрото пред мен.

Денис беше опитна правна секретарка. По-интелигентна от повечето адвокати, тя притежаваше и безкомпромисно чувство за ред в допълнение към безпогрешния си бизнес усет. Работяга със сърце колкото езерото Мичиган. Основните ѝ задължения бяха да пише със скорост сто думи в минута и да върти кантората. В тях обаче не влизаше поднасянето на кафе. Не обичах други да ми поднасят кафето, нито обяда. Можех и сам да се погрижа за себе си. Досега Денис не ми беше донесла и чаша вода.

Тя стоеше и ме гледаше усмихнато.

— Повишение на заплатата ли искаш?

— Не, окей съм. Чувала съм те да казваш, че сутрин не си човек, докато не изпиеш две чаши кафе.

Което си беше самата истина, само че не помнех да съм ѝ го казвал.

После в кабинета ми влезе Хари Форд, понесъл купчина папки, които изпълваха и двете му ръце. Бивш съдия и мой ментор, а понастоящем мой консултант, който ми помагаше за разрешаването на по-заплетените правни казуси. Хари тръсна книжата на бюрото ми и стовари задника си върху един от столовете за посетители.

След него се появи Блох, нашата детективка. Тя добута в кабинета ми два стола на колелца и седна на единия, като другият остана свободен. Кейт Брукс, моята съдружничка във „Флин и Брукс“, дойде със свой стол, седна и скръсти глезени под него. Блох и Кейт се познаваха от деца и се разбираха с половин дума, а понякога и без думи — с полуусмивка или движение на ръката. Блох извади телефона от джоба на джинсите си и го изключи. Кейт, облечена в делови костюм, извади телефона от джоба на сакото си и също го изключи.

Всички ме зяпаха някак особено.

— Разпит ли ще има? — попитах.