Съучастници

На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата. Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.

Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:

— Мога ли да ви черпя една закуска?

Да се храниш в манхатънска закусвалня е едно от големите удоволствия на живота. Лейк знаеше такова място наблизо. След две преки се озовахме пред заведение от старата школа. Със сепарета и ламинирани менюта, и с някакъв едър брадясал тип до скарата, който псуваше непрекъснато и говореше на език, по който не можех да определя произхода му. С други думи, заведението беше идеално.

Блох си поръча сандвич със сирене на грил и бъркани яйца с чоризо. Аз реших да опитам палачинките с бекон, а Лейк поиска гореща вода с лимон.

— Не понасям кофеин — каза той и заразпитва сервитьорката за мъфина, който обмисляше дали да си поръча.

Тук ли го пекат? Какво има в него? Съставките му органични ли са? Сервитьорките в закусвалните не изкарват много. Те са там, за да обслужват клиентите с усмивка, колкото да си заслужат бакшиша, следователно да си платят наема. Лейк не се опитваше да я изкара от нерви. Той искрено държеше да знае всичко това. Сервитьорката се казваше Халина. Тя наблюдаваше пръстите на Лейк, които барабаняха по масата, докато говореше, като отбелязваха всеки неин задоволителен отговор с енергично почукване с палеца. Сепаретата бяха доста запълнени, а до вратата имаше клиенти, които чакаха да се освободи място. Халина подпря на хълбок свитата си в юмрук ръка и започна да потропва с крак. За нея разговорът бе приключил, макар Лейк още да не го осъзнаваше.

— А маковото семе органично ли е отгледано? — попита Лейк.

— Оффф — изпуфтя Халина. — Знам ли какво да ти кажа, приятел? Шибаният мъфин нямаше кръщелно свидетелство.

И тя тръгна да изпълнява поръчката ни.

— Сега разбирам защо от теб не става федерален агент.

— Съжалявам — каза Лейк. — Опитвам се да внимавам какво слагам в устата си напоследък. Това е всичко. Не съм се вманиачил.

— На мен ми прилича на вманиачаване.

Лейк се облегна назад, сведе поглед и на лицето му се изписа обидено изражение.

— Дилейни също смяташе, че се вманиачавам — промърмори тихо той.

— Не я познавах толкова добре — казах аз. — Нещо, за което сега съжалявам. Беше от добрите.

Той кимна и вдигна показалеца на дясната си ръка, сякаш за да подчертае нещо, което се готвеше да каже, после сложи длани върху масата, защото сервитьорката беше пристигнала с напитките ни. Кафе за мен и Блох, гореща вода с лимон за Лейк, който огледа внимателно съдържанието на чашата си. Разбърка резенчето лимон с лъжичката и зачака водата да изстине.