Съучастници

— Има ли някъде роднини, на които би могла да се довери, или познати на затънтени места, далече от цивилизацията? Хайде, Ото, трябва ни нещо.

Той помълча известно време, съсредоточен върху пътя пред себе си или върху въпроса, или върху двете.

— Няма на кого да разчита — отвърна накрая. — Родителите ѝ са починали. Когато се разчу за Даниъл, приятелите ѝ я изоставиха. Оправя се съвсем сама с всичко това. Не се сещам за нито един човек, към когото би могла да се обърне. Сега всички я мразят. Колко тъжно, нали? Ние сме единствените, които има.

— По дяволите! — каза Хари.

— Виж, сега журито е по-свястно, а и прокурорът вече не е толкова гъст със съдията. Това може да ни даде известна свобода, когато разпитваме свидетелите на Уайт, но нямаме нищо особено, с което да ги оборим. Не можем просто да казваме на всеки свидетел, че Кари е невинна. Не и без твърдата увереност, че ще бъде призована да свидетелства. Единственото, което можем да направим засега, е да търсим пробойни в кораба на прокуратурата, докато го потопим.

— Това няма да е достатъчно — въздъхна Пелтие.

Сетих се за Кейт, стиснах зъби и казах:

— Трябва да го направим достатъчно.

Телефонът ми изпиука. Беше имейл от Денис с няколко прикачени линка. Всичките бяха към новинарски материали за вчерашните убийства на Тереза Васкес и двамата агенти на ФБР. Кликнах върху материала на „Ню Йорк Таймс“ и го прочетох. После и останалите. Всички цитираха новината от Асошиейтед Прес с изключение на един. „Ню Йорк Поуст“ даваше повече подробности, понеже бяха успели да се свържат със семейството на Тереза в Тихуана. Прочетох два пъти статията. Позвъних на Денис.

— Искам да се обадиш на госпожа Васкес в Тихуана. Говориш малко испански, нали?

— В статията пише, че тя се е канела да се премести в Манхатън догодина. Чакала с нетърпение този момент, защото не била виждала дъщеря си от години. Искам да знам всичко за плановете ѝ. Тя трябва да организира погребението на дъщеря си. Кажи ѝ, че ще ѝ помогнем.

— За какво става дума? — попита Денис.

— Още не знам, някакво вътрешно чувство е. Но при всяко положение искам да помогна на госпожа Васкес. А, и още нещо.

— Пак ли вътрешно чувство?

— Да. Трябва ми полицейското досие на Честър Морис, портиера, който беше убит същата вечер, в която загубихме Дилейни. Проучи всичко около него, започни с полицейското досие, то е публична информация.

— Няма проблем. Веднага се заемам. Научихте ли нещо за…

— Не, още не — казах аз.

После затворих и се обърнах към Хари. Той се беше подпрял с лакът върху рамката на прозореца и търкаше горната си устна с пръст.

— Ще си я върнем жива — прошепнах му аз.

— Нямам сили да ходя на още погребения, Еди. Аз просто…

Хари не довърши мисълта си. Не искаше да говори повече пред Ото.