Съучастници

Приличаше по-скоро на вход за бункер, отколкото на врата на кантора. Нямаше табела. Върху хартиена лентичка, мушната под прозрачното покритие на пластмасовия бутон, беше написано „Бънзън, правни услуги“.

Лейк натисна бутона. Зачака. Блох се дръпна крачка назад, оставяйки го да говори вместо нея.

Металният капак върху процепа в средата на вратата се повдигна с дрънчене и в отвора се появи едро лице. Може би колкото голяма чиния. С перфектно подстригана тънка брада, все едно нанесена с черен маркер върху челюстта. Бузите му бяха толкова кръгли и издути, сякаш се опитваха да сплескат носа.

— Кво искаш? — попита лицето.

— Бихме желали да говорим с Арчи Бънзън — каза Лейк.

— Няма го — заяви лицето и затръшна капака на процепа.

Лейк удари с юмрук по вратата и извика:

— Еди Флин ни праща.

Процепът бавно се отвори.

— Да поговорим, това е всичко.

Процепът се затвори. Вратата остана заключена.

— Е, добре. Ще повикаме ФБР да поговори с Арчи вместо нас — каза Лейк.

Към лицето имаше тяло със съответните размери. Блох се досети, че това е Луната. Беше около два метра и сигурно тежеше поне сто и осемдесет килограма. Като не всичко по него бяха тлъстини. Лицето беше захванато за чифт добре развити трапецовидни мускули, които се извиваха плавно към заоблените му рамене, създавайки впечатление за нещо като планинска верига от мускулна маса. Дори да тежеше колкото фолксваген, той вероятно можеше да повдигне такава кола.

Луната се завъртя с известни затруднения в тесния коридор и ги поведе към една врата в дъното. Почука и каза:

— Едни хора тука те търсят. Еди Флин ги пращал.

Вратата се отвори и разкри офис, който имаше вид на претърпял неотдавнашен обир. Папки и книжа бяха разпилени по бюрото, по пода, струпани на купчини върху маси и столове; още папки стърчаха от метални шкафове, които се огъваха под тежестта им и отказваха да се затворят. Зад огромно дъбово бюро седеше дребен оплешивяващ човек с жълтеникава риза, кафяви тиранти и цигара, увиснала в ъгъла на устата му. Ризата му изглеждаше като да е била някога бяла, но всичко в стаята бе придобило плътен жълтеникав оттенък от дебелия слой никотин върху стъклото на прозореца. На Блох още от коридора ѝ бе замирисало на цигари. Пепелникът на бюрото не беше изхвърлян от дни. Наблъскан беше с фасове един върху друг, така че беше заприличал на странен таралеж с къси дебели бодли.

— Как е Еди? — поинтересува се мъжът.

Гласът му звучеше като потракване на гайки и болтове, които някой разтръсква в кофичка от строително лепило.

— Ти ли си Арчи? — попита Лейк.

— Може да ми викаш „господин Бънзън“.

— Трябва ми помощ. Миналата година една мансарда в Манхатън е отдадена под наем от един от клиентите ти.